Време за четене: 3 минути
Борислав, големият ми син, вече беше тръгнал на градина. Всеки ден от дома до детското заведение вървях около 10-15 минути пеша през парка. Водех го с тротинетката му и го прибирах с нея.
Един ден доста се разбързах да го заведа, защото със свекърва ми имахме запазен час за преглед при специалист, който да ме прегледа за евентуална непоносимост към Фраксипарина, кръворазреждащото лекарство, което ми беше предписано. Бързах и на отиване, и на връщане, но изведнъж жестоко ме стегна корем, чак изохках от болка, въпреки това някак не придадох особено значение на случващото се. Отидохме в болницата, а мен още повече започна да ме боли кръст и корем, тогава го споделих със свекърва си, а тя доста се притесни.
Влизаме на етажа, на който се намира кабинета и тя се провиква: "Направете място, снаха ми е бременна!"
А то там насядали още 4-5 жени, също видимо бремени, комично се получи. Помня, че ми стана неудобно, но свекърва ми се усети и обясни, че не ми е добре. Тогава седнах на едно столче и се отпуснах, болката отстъпи.
Прегледа ме известна професорка хематоложка, смени ми Фраксипарина с Клексан и ми препоръча задължително да отида да ме види гинеколог. Оттам отидохме при д-р Ганева, гинеколожката, тя ме прегледа и каза, че получавам сериозни контракции и имам разкритие на матката. Ако продължи така, може да не успея да задържа плода. Трябвало да лежа и да не правя нищо натоварващо, иначе ще ме вземат в болницата. Тогава бях в началото на 5-ия месец и шансовете, ако бебето се роди, да оцелее, бяха нулеви. Трябваше да го задържа поне до 7-мия месец. Излязох от кабинета и се разплаках. Не разбирах защо ми се случваше всичко това. Прибрах се и започна един много скучен период от живота ми, през който имах право единствено да се разходя до тоалетната и обратно. Бих казала, че това бяха най-дългите месеци в живота ми. Успях да закръгля 8 пълни месеци от бременността, като междувременно се бях разболяла сериозно и се наложи да пия антибиотици, тъй като от силната кашлица получавах контракции. Справих се благодарение на огромната помощ от моя съпруг, който застана до мен, пое изцяло грижите за домакинството и за детето и нито за миг не ме остави в изпитанието.
Навлязох в 9-тия месец, спряхме всички задържащи лекарства, освен Клексана. Вдигна се лекарската забрана да се движа, всеки ден се разхождах продължително и се радвах на свободата си. Чакахме малкия човек да се появи. Ако знаете как не исках да се ражда „баш“ на 14-ти февруари! Ха-ха! Но нашият Теди си избра точно тази дата.
Контракциите започнаха в 1.00 ч. след полунощ.
Някъде към 4.00 ч. с Деян бяхме в болницата. Вече имах 3 см разкритие и контракции. Този път съпругът ми не можеше да бъде до мен още от самото начало. Беше препълнено с родилки и помолиха татковците да напуснят и да обикалят наблизо. Докато чаках да започне раждането, преди мен минаха две други жени. Уви, този път нещата не бях така „красиви“ и лесни. Оказа се, че имам втвърдяване на матката и разкритието не може да стане по естествен път. Тук е моментът отново и за кой ли път да благодаря на акушерката си Детелина Зарябова, която не спря да се грижи за мен и направи всички възможно нещата да протекат по най-щадящия за мен и бебето начин. Ще спестя болката, сълзите и описанието на интервенцията, която се наложи да ми направят, защото наистина беше ужасно!
Помня ясно и последните мъчителни мигове, когато ме заведохана магарето и зачаках малкият човек да излезе. Тогава чух нещо, което никоя родилка не иска да чуе:
"Няма пулс!" Причерня ми, направо откачих! Как така няма пулс? Досега избутахме бременността с триста зора, нима точно накрая трябва да се случи нещо толкова нежелано и непредвидено! Акушерката – като военен командир – ми заповяда да я слушам внимателно и да действаме заедно. Концентрирах се с цялото си същество, мобилизирах всичките сили, които ми бяха останали. Три от най-дългите напъни бяха това... „тапата“ изхвръкна и... О, Господи! Времето изведнъж започна да тече ужасяващо бавно.
1....2...3...4...Със закъснение, което ми се стори цяла вечност, се чу гласчето на моето бебе! Подадоха ми го и го гушнах с облекчение, а то, успокоено, затихна.
Сега вече е едно голямо диване, което безкрайно обичаме! Теодор, вече на три годиники, е едно много смело и борбено дете – още от първия удар на сърцето му.
Деян развълнуван, поизплашен, леко заекващ, защото беше в залата през цялото време. Изглеждаше толкова трогателно и някак смешно в престилката, бахилите и с болничното боне на главата. Твърди, че след като ме бил поздравил и целунал двама ни с бебето, бил попитал: „Искаш ли трето?“ А пък аз съм изкрещяла ужасено: „Нееееееееее!“ Толкова бях уморена, че смътно си спомням подробности.
Но в спомените си често се връщам към този Ден на влюбените, който ми беше подготвен от съдбата. Щастието да имаш дете не е само в любовта, която даваш и получаваш. Децата ни даряват с много повече от това, което осъзнаваме и виждаме първоначално. Учат ни на смирение, търпение, на това, че животът е една безкрайна борба и саможертва. Помагат ни да разкрием истинската си същност, богатствата на душата си и предназначението ни на тази Земя. Винаги ще се боря да виждам усмивките на децата си! Това е смисълът!
Снимките са обект на авторско параво!