Време за четене: 5 минути
Още от малка съм си мечтала един ден да бъда майка. И в мислите, и в представите си съм се виждала поне с две деца – и то към времето, когато ще съм навършила тридесетте. Някак бях сигурна, че на 25 ще родя за пръв път. Звучи леко смущаващо подобно „планиране“, но в същото време е и мотивиращо. Нали знаете за силата на мисълта – тя очевидно е действала най-активно в този период, защото именно така се подредиха нещата. Но днес няма да ви говоря за мистика, а ще се опитам да разкажа как се преборих за моите бременности и как протекоха двете ми раждания.
Още в началото на нашата връзка Деян ми каза, че иска да му родя дете. Двамата имахме големи надежди бързо да станем родители и с огромно желание започнахме да правим опити в тази посока – някъде към края на 2014-та. Има щастливци, които успяват почти веднага, но за съжаление на други се налага да се борят за резултат години наред. При нас не се получи лесно, коства ни доста напрежение и усилия, но поне очакването не се проточи безкрайно.
След три месеца неуспех си дадох сметка, че нещо не е наред.
Деян естествено ми каза да не се притеснявам, че съм млада и всичко ще се получи, но вероятно ще ни отнеме малко повече време, отколкото сме си представяли. И все пак нещо ме глождеше и добре, че съм се научила да вярвам на шестото си чувство, което почти никога не ме е подвеждало. Деян веднага се съгласи да отидем на лекар. Първо потърсихме съвет от психоложката Ани Владимирова и тя ни прати при страхотен специалист в Пловдив. Безкрайно сме благодарни на д-р Недка Чокова, завеждащ клиничната микробиологична лаборатория в "Торакс - Пловдив". При Деян, слава Богу, всичко беше перфектно, както той сам се изрази: „Гадинките ми плуват като олимпийски шампиони!“. 🙂 При мен, обаче изникна проблем: микоплазмоза, с три „плюса“. Това с плюсовете означаваше, че нещата са в доста напреднал стадий и можеше да се стигне до запушване на тръбите. Това не никак беше добре, защото означаваше по-трудно забременяване или изобщо – безплодие. Наложи се да започна лечение с антибиотици, а никак не съм почитател на силните лекарства, и по принцип предпочитам да ги избягвам, ако е възможно. Лечението продължи близо година и не беше от приятните. Изпих един куп антибиотици, но накрая успях да се излекувам. Резултатите ми бяха добри, затова в началото на лято-2015 подновихме опитите.
Тогава работех в една клиника като козметик, по 14 часа на ден, а Деян често пътуваше по работа, така че почти не се засичахме вкъщи. Явно това не допринасяше нещата да се случат. В един момент обаче взехме единодушно решение да напусна работа, за да можем да прекарваме повече време заедно. И познайте… Ще първия път, когато успяхме да избягаме от София и да се освободим от стреса, чудото се случи. И така, Боби бе заченат в Банско в началото на август 2015.
Разбрах, че съм бременна в началото на септември.
Направи ми впечатление, че постоянно ми се спеше. Бяхме на село и правихме лютеница. Лютеницата имаше странен вкус... Нямах сили почти за нищо, освен да спя. Прибрахме се в София и на следващия ден, след сутрешен душ, се пръснах с парфюм, от чиято миризма ми прилоша и започнах да повръщам. Тогава осъзнах: бременна съм!
Не можех да повярвам, а и беше рано – как така?! Купих си тест и си казах, че ще го направя на следващата сутрин. Познайте, дали устисках!
Естествено – не! Деян се прибра, седнахме да вечеряме, но мен ме глождеше отвътре... Станах и без да казвам нищо, влязох в тоалетната и си направих теста. Пишеше да се изчака 3 минути, но аз не издържах: погледнах още на 15-та секунда... и видях две ярко червени линии! Започнах да плача от щастие, не знаех къде се намирам! Излязох от тоалетната, тресейки се от ридания. Деян ме погледна стреснато и попита: "Защо плачеш, другарче?" Подадох му теста, обляна в сълзи, а той започна да се смее... сигурно около 30 минути се смя, без да спира. Аз ревях, а той се смееше. Да, щяхме да ставаме родители! 🙂
Следващите девет месеца при първа възможност обикаляхме Рила, Пирин, Варна, Банско и т.н. Това беше най-красивата и лека бременност, с леко прокървяване в петия месец, но явно е било от вълнение, както и от много ходене – наистина бях прекалила! Качих 25 килограма, но се чувствах повече от прекрасно. Терминът ми беше на 4-ти май, обаче Боби реши да се появи на 19 април.
През онзи ден се събудих се към 4.00 сутринта, с желание да ида до тоалетна, поне така се чувствах. Но, когато се изправих, се оказа, че водите ми изтичат… Събудих Деян и му казах да не се притеснява, но май ще раждам. Той беше лаконичен: „Добре!“
Тръгнах към банята да се изкъпя. С периферното си зрение го мернах, как започна да подскача като нинджа, скоростно да събира багаж и да се подготвя. Спокойно се изкъпах, облякох се и тръгнахме към болницата. Бях с 3 сантиметра разкритие и всичко беше супер, не усещах никаква болка.
Деян беше до мен през цялото време. Дишах, а той ме държеше за ръце, докато седях върху топка и правех предродилни упражнения. Много помага срещу болка при контракции. Моята следяща докторка, любимата д-р Ганева от клиника „Щерев“, влизаше в стаята през половин час, за да ме провери как съм, а аз с усмивка на лице отвръщах: супер! През смях тя ми казваше: „Когато спреш да ми се усмихваш, значи – моментът е дошъл!“ Първоначално не повярвах на думите ѝ.
По едно време Деян огладня, но за нищо на света не искаше да се отделя от мен. Дожаля ми за него и го накарах да отиде до бюфета за кафе и сандвич – както знаем, един гладен мъж трудно може да се концентрира върху задачите си. Той изтича набързо и се върна видимо доволен, готов да продължи да ме подкрепя. Аз пък, погълната в процеса на раждането, не усещах нито глад, нито жажда.
Към дванадесет и нещо по обед докторката дойде отново и ме попита за състоянието, а аз направо отвърнах, че не издържам повече. Прегледа ме и се оказа, че моментът наистина е настъпил. Имах чувството, че ще родя права. Насочих се към родилна зала. Деян ме държи за едната ръка, докторката за – другата. Вървя, а до залата имам две контракции разстояние. Стегне ме, аз стискам зъби, спирам, дишам и продължавам... едвам се качвам на магарето, имам чувството, че ще му причиня нещо на детето... Все пак успявам, лягам. Заемам позиция и акушерката казва да започваме. Едно напъване....почти си готова! Второ напъване... Уаааа!… Добре дошъл, Борислав! Красив, съвършен и нежен. Гушкам го и той спира да плаче. Деян – щастлив новоизпечен татко – със сълзи на очи хуква да звъни на най-близките.
Това беше историята с първородния ми син, който беше най-страхотното бебе на света и продължава да едно невероятно дете – умно, чувствително, обичливо, талантливо, забавно. Всеки ден благодаря на съдбата за този дар.
Бяхме сигурни, че искаме второ дете и то час по-скоро, за да може двете деца да са с по-малка възрастова разлика. Не че Боби не ни беше достатъчен сам по себе си, за да сме щастливи, но все пак... Искаше ни се да не остава сам, да го дарим с радостта да бъде батко, да си има братче или сестричка. Затова през 2018-та решихме, че ще започнем опити за още една рожба. Предварително ще кажа, че това със сестричката не се получи...
Следва продължение....
Снимки: Цветана Бонева, Ангел Коцев, Sonya La Mar, личен архив